Изкуствата в Третия райх

Кино, телевизия и радио в Третия райх

Кино - Киното в Третия райх е най-вече свързано с филмовата режисьорка Лени Рифенщал (р. 1902 г.). Тя е известна най-вече с пропагандните си документални филми. Първият филм, заснет по поръчка на Гьобелс, е късометражният Sieg des Glaubens (Победа на вярата), който поради отвращението й към Гьобелс (който има особен интерес към актрисите) и трудностите при заснемането му я довежда до нервен срив. Хитлер обаче я убеждава лично да направи друг филм, в който да заснеме конгреса на нацистката партия в Нюрнберг през септември 1934 г. Това е прочутият Триумф на волята (Triumph des Willens) - eдин от най-забележителните пропагандни документални филми, снимани някога. Целта на Хитлер е била да демонстрира единството на партията след !Чистката Рьом и едновременно да представи новите партийни водачи, което е важно в момент, когато телевизия все още няма. Филмът има за цел и да впечатли чуждестранните зрители с могъществото и ефективността на Тр. райх. Той успява. През 1936 г. тя снима Олимпиада - Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. Той е от две части: Фестивал на нациите (Fest der Volker) и Фестивал на красотата (Fest der Schonheit). Както и Триумф на волята, този филм е всепризнат за забележително филмово постижение. Германските филми са известни в целия свят и индустрията продължава да произвежда технически издържани произведения, но (с изключение на филмите на Лени Рифенщал) малко са създадените филми с непреходна стойност.

След ВСВ Рифенщал е закратко вкарана в затвора от французите заради ролята й в нацистката пропагандна машина.


Радио - За развитието на радиото в Германия има голям дял Йозеф Гьобелс, който полага големи усилия в тази област и насърчава производството на евтини радиоапарати за населението през 1933 г. Чрез радиото осигурява огромна и все по-нарастваща аудитория за пропагандните си цели. Един от известните радиоводещи в Германия е така известния лорд "Хъм-Хъм" или по-точно Уилям Джойс. Той води радиопредавания от Германия за Англия по време на ВСВ. Стържещия му глас спечелва прякора. Със сигурност е слушан от широка публика, но повече за забавление, отколкото с доверие. Уилям Джойс е арестуван през май 1945 г. и е обвинен в предателство. Макар да заявява, че е германски гражданин, той е запазил британския си паспорт и този факт е използван от Англия за осъждането му за предателство. Обесен е в затвора Уондсуорт през 1946 г.


Телевизия - Третия райх е един от първите потребители на телевизия, но не успява (както и останалите страни от Европа) да я развие през ВСВ, тъй като взаймодейства с радара и би могла да се използва от вражески самолети за самонасочване. През март 1935 г. започват първите в света тв предавания в Берлин. Там обаче е въведена затворена система, която работи през целия период на войната.


Изкуството в Третия райх - въпреки неуспешното си кандидатстване за студент по изобразително изкуство във Виена, Хитлер продължава да гледа на себе си като на художник и влизането му в германската политика след войната не допринася за либерализирането, а дори за разширяването на неговите твърди, почти непоколебими възгледи, които в крайна сметка формират основните догми в изкуството на Третия райх.

Очевидно без да съзнава колко близки са неговите предпочитания до съветския социалистически реализъм, Хитлер търси натурализъм в стила и идеализация в темата. Източник на героичния елемент (присъстващ в различна форма и в съветското изкуство) са митовете от германското минало.

През 1933 г. Алфред Розенберг, автор на Митът на двайсетия век става ръководител на Райхпалатата на културата. Развилите се през последните години течения в изкуството вече са поставени под съмнение. Експресионизмът, сюрреализмът и другите необективни стилове са забранени, а художниците са осъдени на изгнание. Сред седемте подкамари на новата Райхпалата на културата изобразителното изкуство остава като едно от най-важните в идеологическо отношение. Разбира се, и тук трябва да се прилага унификация Gleichschaltung и над 40 000 художници и графици са одобрени за членове на Райхпалатата по визуални изкуства. Неспазването на нацистките артистични и политически стандарти означава Гестапо да отнеме на художника правото да рисува и да го експулсира.

През юли 1937 г. в Мюнхен се открива Палата на германското изкуство и едновременно се представя изложба на упадъчно изкуство (Entartete Kunst). Участват творби на Клее, Нолде, Бекман и Кокошка, селекция от 6500 "упадъчни" картини, направена от Комисия по визуални изкуства към Райхпалатата след прочистване на националните музеи.

В речта си при откриването на една художествена изложба през 1938 г. Хитлер казва: "Сила и красота са повикът на деня. Яснотата и логиката доминират в нашата културна битка. Художниците от този век трябва да отъждествяват себе си с века." Нацистката живопис не трябва да се занимава с анализ на личните интереси на художника, нито да експериментира със средствата. Нацистката живопис е ясна, директна и героична. От нея се очаква преди всичко да изразява вижданията на германското общество. В тези виждания няма място за песимизъм или обърканост. Според д-р Гьобелс светът на германеца е представен най-добре в прозаичните политически творби на такива художници като Херман Ото Хайер.

Третия райх налага героичния, изчистен, монументален стил в скулптурата. Арно Брекер (род. 1900 г.) е работил в Баухаус, но е нагодил стила си и става любимият скулптор на Хитлер. Неговите масивни бронзови статуи на голи мъжки тела с езически мечове в ръка са поставени пред Райхканцлерството в Берлин. Другият сръчен ваятел на гигантски статуи от Третия райх е виенчанинът Йозеф Торек, за когото Алберт Шпеер е проектирал невероятно по размерите си ателие. Тези и други скулптори са били заети с изработването на бюстове на водачите на Третия райх. По поръчка на Райхпалатата на културата те сътворяват за Министерството на пропагандата в традицията на нацисткото изкуство обекти, достойни за уважение, а не аналитични изследвания. Реномето на един художник може да се прецени от значимостта на личността или обекта, които са му поръчани да изобрази: на второстепенните художници е оставено да скулптират множеството орли, поставени над входовете на SS казарми, школи и убежища срещу въздушни нападения.

Театър в Третия райх - Подобно на другите изкуства, Ваймарската република осигурява плодородна почва за театъра, където процъфтяват експериментът и новите изразни средства.

Като движение през 20-те години начело на експресионизма са драматурзите Георг Кайзер, Ернст Толер, Фриц фон Унрух и Франц Верфел. По същото време Герхард Хауптман, Хуго фон Хофманстал, Артур Шницлер и Карл Цукмайер създават нови творби, а Бертолт Брехт е в началото на една кариера, която ще му донесе световна известност.

Макс Райнхард, Леополд Йесмер и Ервин Пискатор смайват публиката с богатото въображение на продукциите си, а големите актьори и актриси от величината на Паул Вегенер, Емил Янингс, Хайнрих Георг, Вернер Краус, Катер Голд и Елизабет Бергнер придават блясък както на класическите пиеси, така и на "новата" драма.

Настъпването на нацизма слага край на този кипеж от експерименти и нововъведения. Повечето от утвърдените режисьори са поставени извън закона, а почти всички драматурзи са прогонени в чужбина или отстранени. Същата е съдбата и на голям брой от най-известните изпълнители. Въпросът не е в това, че нацистите не се интересуват от театъра; на практика нацистката театрална политика е насочена към увеличаване на зрителите, като предвижда отпускане на билети на изгодни цени чрез организациите "Сила чрез радост" и Трудов фронт. През 1936 г. например има 25 пътуващи трупи, които посещават различни градове, а през 1942 г. публиката в общинските театри се е удвоила в сравнение с 1933 г.

Нацистката политика има един конкретен принос в театралното изкуство. Т. нар. Thingspiel се базира на идеята за една възстановена ритуална версия на Тевтонските племена - ритмизирано съчетание от живи картини (мистерии) и цирк. Представленията се изнасят на специално построени амфитеатри, наречени Thingspiel-platten. В живите картини често участват състави на "ХитлерЮгенд", или батальони на СА. По-често срещан в ранните дни на Третия райх, жанрът не оцелява дълго и в известен смисъл такава роля започват да играят сборовете на нацистката партия.

Политиката на Гьобелс към театъра е много сходна с тази при киното: постоянен ескейпизъм, разнообразяван отвреме навреме от идеологически произведения и непрекъснато захранван с класика. През 1938 г. например театралните хитове на Слугата (The Base Wallah), комедия от живота в армията и Бягство от работното ежедневие (A Leap out of the Workday World) - безгрижна фантазия. Идеологическите произведения са два вида: исторически пиеси за герои от миналото на Германия, като например Барбароса или Хенри IV, или театрални версии на темата Blut und Boden. Тези пиеси възхваляват представата за страстната привързаност на фермерите към земята и свързват плодородието на почвата с плодовитостта на човека. В Гигантът (The Giant) от Рихард Билингер дъщерята на един стар фермер и неговото единствено дете напуска фермата, за да отиде в града, но баща й, който не желае да признае поражението си, създава нов наследник, като се събира с прислужницата си.

Класиците и особено Шилер, Гьоте, Клайст и пиесите на Шекспир се играят непрекъснато. Понякога се правят някои редакторски намеси, както например при Венецианският търговец (The Merchant of Venice), популярна поради потенциално заложения в нея антисемитизъм. Тук Джесика бива представена за незаконородена, и арийка, така че да може да се омъжи за Лоренцо.

Дори в края на 1942 г., когато в СССР и Северна Африка във войната има обрат, берличани имат избор между почти 100 различни пиеси в един сезон. Едва през 1943 г. и 1944 г. амбициите на нацистката театрална програма започват да се смаляват под ударите на съюзническите бомбардировки и ограниченията на тоталната война.


Образование в Третия райх - Германската образователна система исторически поддържа традицията на твърда дисциплина и вяра в имперската роля на Германия. Поради това нацистите правят само някои допълнения към системата, но не и радикални промени. Към 1936 г. на практика 97% от всички учители са членове на Nationalsozialistische Lehrerbund, а 32% са членове на партията, т.е. два пъти повече отколкото в съответното сдружение на цивилните служители. За да се гарантира идеологическата им стабилност, всички учители трябва да преминат едномесечен курс, организиран от партията. Освен уволняването на учителите евреи (което става през първите 6 месеца, след като нацистите взимат властта), единствената съществена промяна е въведената от режима разпоредба, с която се ограничава приемът в германските училища и университети. Това води до намаление с 57% на броя на приетите студенти между 1933 и 1939 г. В частност тази разпоредба замразява процента приемани момичета на 10%. Това не е единствената дискриминационна стъпка срещу висшето образование за жените. Процентът на момичетата, които могат да учат в класическите училища е намален и поставянето на ударението върху домакинските умения често води до така наречената образователна квалификация "пудингова матура".

В нацистката учебна програма се отделя особено внимание на физическата подготовка и в определен период дори се изисква заместник-директорите на всички училища да са преподаватели по физическо възпитание; изучаването на история се допълва със специални часове по история на партията; биологията, на която се придава също толкова важно значение, набляга на теориите на Мендел за естествения подбор. На 14-годишните абитуриенти фактически се дава десетточков евгеничен план за живот, започващ със: "здравето е предпоставка за вечна красота; търси не приятел, а другар в живота; искай, колкото е възможно повече деца". В същото време релегиозното възпитание постепенно се подкопава. През 1935 г. то престава да е предмет за зрелостен изпит и присъствието по време на религиозна служба в училище не е задължително.

Конфликтът между училищните власти и "ХитлерЮгенд" е непрекъснат. Често се налага училищата да бъдат инструктирани да освобождават от занятия ученици, за да могат да изпълнят функциите си като членове на Хитлеровата младежка организация. В някои случаи се налага да се осигурят специално учители, които да помогнат на активистите да издържат изпитите си.

Най-важните допълнения към системата, внесени от Третия райх, са създаването на елитните нацистки училища Nationalpolitische Erziehungsanstalten (Националполитически образователни институции), или съкратено Наполас. Те са замислени като наследници на пруските кадетски академии и имат за цел да произведат следващото поколение високи по ранг партийни и армейски кадри. Принципът при избора им се базира на членство в "ХитлерЮгенд", спонсорирана от партията, арийски произход и физическо здраве. Обучението поставя силно ударение върху придобиването на спортни и технически умения, гребане, бокс, мотоциклетизъм и шофиране. Освен това всеки ученик трябва да придобие опит в индустрията и селското стопанство. През 1936 г. контролът върху Наполас е прехвърлен на СС, а към 1942 г. броят на тези училища в целия Райх надхвърля 40.

Училищата "Адолф Хитлер", създадени по същото време, са предвидени като учебни центрове за подготовка на бъдещи политически ръководители. Учениците се подбират главно по качествата им на водачи и пълната им расова чистота, дори външен вид. Първоначално училищата "Адолф Хитлер" са имали силно изразена антиакадемична насоченост. Те са поставяли дисциплината над всичко, дори паралелките са заменени с отряди (макар че по време на войната това е отпаднало и са въведени по-обикновени учебни програми).

След завършване на училището на 18 години обикновено младежите прекарват три години трудова служба или във Вермахта и още четири години за добиване на професионална квалификация. След това някои продължават в "Орденсбург" (Ordensburgen). Тези учебни заведения, разположени в отдалечени и романтични места, са нацистките "побратими" на "Сендхърст" или "Уест Пойнт", но изпълнени с ехото на средновековното рицарство. Замъците на "Орденсбург" са четири: Зонтхофен, Кросинзее, Фогесланд и Мариенбург. Всеки е специализиран в конкретна дейност: например езда и атлетика в Кросинзее, ски и алпинизъм в Зонтхофен. Студентите са известни под името "юнкери", а партията плаща за тяхното образование и издържа семействата им. Но отново водеща е идеологията. Интелектуалните стандарти на (Ordensburgen) се оказват недостатъчни и мнозина от випускниците не оправдават очакванията; в много случаи те дори не успяват да получат назначение във Вермахта.

Интересно е да се отбележи, че независимо от многото реторика (особено от Роберт Лай, водачът на Трудовия фронт), възможностите за образование за непривилегированите в нацистката държава по времето на Третия райх не са по-добри от тези във Ваймарската република. В края на 30-те години работниците представляват 45% от населението, но дават само 3% от студенството, точно същия процент, както през преднацисткия период.

Университети в Третия райх - Съществуват всички предпоставки висшите учебни заведения по принцип да са приветствали идването на Третия райх. През март 1933 г. 300 професори са се обърнали към гласоподавателите с манифест, в който искат поддръжката им за Адолф Хитлер. Студентите мислят почти по същия начин. През 1931 г. 60% от всички пруски студенти искат Arierparagraph (клауза за изключването на евреите) да се включи в правилника на университета. През 1931 г. в повечето големи университети избухват антисемитски метежи, включително в Берлин, Кьолн, Хамбург, Мюнхен и Виена.

През май 1933 г. в някои университети се извършва прочутото ритуално изгаряне на книги, като сред ораторите са такива видни личности като професора по литература Бертрам от Кьолн и професор Науман от Бон. Професорът по физика Джордан, на когото заедно с Хайзенберг и Борн се дължи създаването на квантовата механика, твърди че според него молекулярната структура на веществото е демонстрация на принципа на водачеството (Fuhrerprinzip).

Въпреки че академичните учреждения са оказали малка реална съпротива на нацистката тирания, има някои забележими изключения. Бултман и Зоден, влиятелни личности в света на теологията, продължават делото на Карл Барт, изгонен заради "нездрави" идеи. Лит публично оспорва расисткия дух на теорията на Розенберг, а мюнхенският професор Хубер е екзекутиран за участието си в организацията "Бяла роза".

От наличните сведения може да се съди за съществуването на непрекъснато влошаване на стандартите в университетите, дължащо се на идеологическата "усмирителна риза", надяната от партията, но което е по-съществено - на масовото уволнение на евреи и свободомислещи учени; през първите две години нацисткото управление уволнява общо 1200 души. Ефектът е опостушителен за Германия; прочутата Гьотингенска школа по квантова физика се разпада, а това води до по-ранното създаване на атомната бомба от американските университети, където са забегнали учените. Студентският протест се ограничава като цяло до оплаквания срещу задължителните групови лекции по партийни въпроси и до опита за разтуряне на техните братски организации, познати като корпорации. Нацистите се обявяват против дуелите (всеизвестно студентско забавление) на основание, че честта на човека вече не е негов личен въпрос, а въпрос на цялото общество.

Въпреки това скоро на повърхността изплува сериозно несъгласие. Да се преценят точните му размери, е невъзможно, но съществуването на движенията "Бяла роза" и "Еделвайсите" е достатъчно да подчертае факта, че не всички германски студенти са конформисти и че много от тях са готови да жертват живота си за съпротивата.

Музика в Третия райх - По време на Ваймарската република Германия запазва славата си на най-активния музикален център на Запад, средище на музикални експерименти и изяви. Атоналната музика, развита в по-късните произведения на Рихард Щраус, Хиндемит, Шьонберг и Албан Берг е чисто германско явление. Но докато експериментите процъфтяват, по-традиционните композитори далеч не са пренебрегнати. Тук са известните фестивали (на Вагнер в Байрот, Моцарт в Залцбург), а изпълненията на другите големи класици и романтици придобиват блясък чрез петимата велики диригенти от този период: Феликс Вайнгартнер, Вилхем Фуртвенглер, Ото Клемперер, Бруно Валтер и Ерих Клайбер.

С идването на нацистите на власт през 1933 г. на тази блестяща сцена настъпва почти пълно затъмнение. Антоналността е заклеймена като упадъчна и поток от музиканти-емигранти (композитори, диригенти и изпълнители) напуска страната. Сред най-известните от тях са композиторите Шьонберг, Хиндемит и Курт Вайл, а сред изпълнителите: Артур Шнабел, Лоте Леман и Елизабет Шуман. Прочутите диригенти Валтер, Клемперер и Клайбер, поставени извън закона като неарийци, напускат Третия райх, а Вайнгартнер се връща в Австрия. Вилхем Фуртвенглер обаче остава.

Изразител на официалната нацистка линия е Райхкамарата по музика, чийто пръв председател е Рихард Щраус, макар да напуска през 1935 г. вероятно поради официалното изразено незадоволство от работата му с либретиста Стефан Цвайг, който е евреин. Хитлер, за когото произведенията на Вагнер винаги са били извор на вдъхновение, участва активно в Байройтския фестивал, като му дава големи годишни субсидии и изцяло го освобождава от данъци. Фестивалът става важно събитие в нациския календар и се използва широко в нациската пропаганда.

Преди 1939 г. изкуството вече е проникнато от идеология. Музиколозите от Третия райх участват в сложни идеологически спорове за необходимостта важните произведения да се композират в мажорна, а не в минорна тоналност. Подобни идеологически съображения довеждат дори до изпълнението на Шуман в "героичен стил".

В областта на популярната музика американският джаз и суингът особено си навличат враждебността и ненавистта на нацистките музикални институции. Саксофонът е забранен като символ на негърския декаданс, макар да е истина, че когато музикално-танцовия състав на Джак Хилтън свири на бала на берлинския печат през 1937 г. и Гьоринг, и Гьобелс са танцували. В по-тежките дни на войната джазът (особено в Холандия и Франция) ще се превърне в символична музика на протеста.

Сред най-преуспелите и получили одобрение по-млади композитори на Третия райх са Вернер Егк и Карл Орф. Вълшебната цигулка на Егк придобива изключителна популярност и представлява на практика нов вид фолк-опера (това и аз не знам какво означава и как звучи ). Както Егк, така и Карл Орф получават партийния знак за одобрение, когато им е поръчано да напишат музика за Олимпийските игри от 1936 г. След това Орф продължава да пише много успешни произведения, включително Кармина Бурана по сюжет от средновековието и композира най-известната си опера "Умницата" (Die Kluge) през 1941-1942 г.

Литературата при Третия райх - Подобно на всички останали изкуства от този период - театър, кино, музика и живопис, поемането на властта от нацистите оказва силно влияние върху литературата. Новия "тон" е даден с изгарянето на книгите през май 1933 г. Много от най-изтъкнатите германски писатели (като международноизвестните: Томас Ман, Емил Лудвиг, Леон Фойхтвангер, Стефан Цвайг и Ерих МАрия Ремарк) отиват в изгнание заедно със също толкова известни драматурзи като Ернтс Толер и Бертолд Брехт. Наличието на голяма читателска аудитория в Германия обаче осигурява добро съществувание за онези автори, които са били готови или да действат като адвокати на нациското мислене, или да останат напълно аполитични.

Сред най-преуспелите автори, получили официално покровителството на партията са: Ханс Грим, чийто бестселър "Народ без пространство" (публикувана за първи път през 1926 г.) е едно измислено оправдание на тезата за жизненото пространство и Ханс Кароса, чийто романи ловко успяват да не повдигат никой от въпросите, стоящи в центъра на вниманието в нациска Германия. Характерни представители на литературното течение Fronterlebnis са Хайнц Щегувайт, Едвин Ерик Двингер и Вермер Боймелбург. Техните романи са изцяло посветени на бойното другарство от ПСВ. Борис фон Мюнхаузен (потомък на авантюристичния героичен лъжец Барон фон Мюнхаузен) пише рицарски произведения в баладичен стил, повечето добили известност в Източна Прусия. Подобно на някои други поддръжници на режима, той се самоубива през 1945 г.

Друга важна и (за партията) ценна литературна форма е битовата новела. Понякога в нея се набляга на забавните елементи в христианската, обикновено католическа набожност на селския живот. Такива автори са Ернст Вайхерт и Х. Кункел. Твърде сходен, но по принцип езически е стилът "кръв и земя", чийто водещ представител е Херберт Боме.

Някои писатели като Ерих Кестнер (авторът на "Емил малкият детектив") остават в Германия, но публикуването на техните книги е забранено. Други като Фридрих Георг Юнгер са поставени извън закона; трети като Албрехт Хаусхофер (чиито добре известни поеми "Moabiter Sonette" са писани в затвора) са екзекутирани като антихитлеристки конспиратори.

Основното заключение за литературата на Третия райх е може би, че независимо от невероятно нарасналия брой обществени библиотеки от 6000 през 1933 г. на 35 000 през 1943 г. и рязко увеличилия се брой издателства и книжарници, бестселърът за целия този период е "Моята борба", от която са продадени повече от 6 милиона екземпляра.