понеделник, 22 ноември 2010 г.

Тайните на Третия Райх

Към края на Втората световна война съюзническите пилоти се натъкват на странни пламтящи дискове. Освен силна светлина, те излъчват и мощно електростатично поле, което блокира електроинсталациите на двигателите и навигационните системи на самолетите. Американските пилоти докладват, че огнените дискове се "лепват" към машините им и въпреки отчаяните им маневри, те неизменно ги следват на около 10 м разстояние. Това е едно от тайните оръжия на Хитлер, за което говори и в. "Ню Йорк Таймс". В броя си от 14 декември 1944 г. вестникът описва свидетелствата на очевидци, наблюдавали огнените дискове в небесата над Германия, Норвегия и Холандия. Заради пламтящия им ореол пилотите ги наричат "фуу файтърс" (foo fighters) (от френски feu - огън).

Началото на екзотичните технологични разработки на германците се поставя още през 1919 г. в Берлин с основаването на езотеричното общество "Врил" (Vril Gesellschaft), известно също като Ложата на просветените. Основател е професор Карл Хаусхофер, директор на Института по геополитика към Мюнхенския университет. Негов ученик е Рудолф Хес - съмишленикът на Хитлер от зората на националсоциалистическото движение. Хаусхофер е чест посетител на Хитлер и Хес в затвора Ландсберг и дългите им дискусии там повлияли за окончателното формиране на идеологията на Хитлер. От геополитическите теории на Хаусхофер той заимства идеята за завземане на жизнено пространство, необходимо за развитието на "германската господстваща раса". Хаусхофер е въведен в окултизма от руския метафизик Гюрджиев. Когато бил военен аташе в Токио, Хаусхофер е изучавал Дзен-будизъм в тайното Общество на Зеления дракон, посветен е в тайните учения на тибетските лами и заема местото на починалия Дитрих Екарт като окултен наставник на Хитлер. Всред членовете на "Врил" са също Алфред Розенберг, Химлер и Гьоринг.

Обществото "Врил" съчетава политическите възгледи на Ордена на Илюминатите с индийския мистицизъм, теософията и Кабала. Името си получава от утопичния роман на англичанина сър Едуард Булър Литън "Врил - силата на идващата раса", публикуван през 1871 г. В него Литън описва подземна човешка цивилизация, технологично напреднала много повече от нас. Свръхчовеците са овладели мощната енергия врил, която ги е направила богоподобни. Литън описва двойнствената физично-духовна същност на енергията врил, която освен чудовищна унищожителна сила, придава телепатични, левитационни и лечителски способности на тези, които я владеят. Тази енергия се излъчва от Черното слънце - голямо кълбо от "първична материя", което се намира в центъра на нашата планета и дава светлина на подземните хора. То става емблема на новото общество и може да бъде видяно на много асирийски и вавилонски свещени места. В продължение на векове Черното слънце е било почитано като източник на неизчерпаема и невидима за човешкото око божествена вътрешна светлина с форма, подобна на германския рицарски кръст.

Членовете на обществото вярвали, че преди много хилядолетия цивилизацията, която сега обитава вътрешността на Земята, първоначално е живяла на повърхността. Водила е велика война с извънземна цивилизация и вследствие на нея се е пренесла във вътрешността на Земята. Светът - такъв, какъвто го познаваме - скоро ще се промени и "господарите" ще излязат на повърхността. Ако хората не успеят да овладеят силата врил, за да станат също "господари" и да се съюзят с подземните свръхчовеци, ще станат бъдещите "роби". Това овладяване трябва да стане посредством метод на вътрешната концентрация, аналогичен на методите от окултните учения на йезуитите и тибетския будизъм. Считало се, че този метод е наследен от древните атланти и правилното му приложение би трябвало да реактивира силата врил, която дреме във всеки ариец, за да може арийската раса да доминира над останалите. Според Литън подземната и арийската раса произлизат от едни и същи прародители. Сър Литън е бил посветен розенкройцер и поради това членовете на обществото Врил считали, че романът е всъщност езотерично откровение относно реални факти, изложено под формата на социално-утопична фантастика и насочено към тези, които имат способността да го проумеят.

Врил-енергията е била известна през вековете под много имена - наричана е още чи (или ци) от китайците, астрална светлина, оргон (оrgone), одическа сила, охас (оjas), прана от хиндуистите, йешод (yesod) в Кабала, негативна ентропия, квинтесенция и др. Тя наподобява енергията на нулевия вакуум в квантовата физика. Занимавала е умовете на магьосниците и алхимиците през вековете, като бива интерпретирана от Литън в светлината на окултното възраждане и научния прогрес от края на ХІХ в. За първи път терминът "врил" се употребява от Луи Жаколио (1837-1890 г.), френски консул в Калкута по времето на Втората империя, който описва използването на врил-енергия от сектата джайни в районите на Мисор и Гюджерат в Индия.

Един от най-големите за времето си ракетни експерти, сътрудникът на Вернер фон Браун д-р Вили Лей през 1947 г. разкрива пред света съществуването на обществото. Предполага се, че още през 20-те години "Врил" са успели да установят контакт с подземната човешка цивилизация, както и телепатична връзка с представители на извънземен разум, които посветили членовете на тайното общество в някои достижения на техния философски, културен и технологичен прогрес. Изглежда, че с тяхна помощ и в сътрудничество с някои от водещите германски учени (Рудолф Шрайвер, д-р Рихард Мите, Клаус Хабермол), както и италианеца д-р Джузепе Белуцо, членовете на "Врил" са първата група, направила опити за построяване на летящи чинии. Работата по конструирането им започва още през 1922 г. Летателните апарати на Врил са задвижвани от електромагнитния левитатор на инж. Шуман от Техническия университет в Мюнхен, използващ конвертора на свободна енергия на инж. Ханс Кьолер в съчетание с вълновия генератор на Ван Де Граф и вихровото динамо на Маркони за създаване на мощни въртящи се електромагнитни полета за преодоляване на гравитацията. Изпитанията често завършвали с катастрофи - машините излизали извън контрол, започвали да се клатушкат и въртят около оста си, губели височина и се разбивали на земята. Частно финансираната експериментална дейност получава официална подкрепа след 1933 г., когато нацистите идват на власт. Фюрерът приветства възможността да разчита на алтернативна енергия за осъществяване на плановете си за световно господство.

Зависимостта на германската промишленост от румънския петрол е ахилесовата пета на неговия режим, за което той много добре си дава сметка. През 1935 г. в СС е създаден технически отдел Е-ІV (Entwicklungsstelle 4) за разработване на алтернативни видове енергия, с експериментална база "Хаунебург" в Хаунетал, северозападна Германия. Различните разработки получават наименования JFM (JenseitsFlugMaschine), RFZ (RundFlugZeug), Haunebu и Vril. В работата участват конструкторските бюра на Хайнкел и Дорние. Добилите популярност всред съюзническите пилоти "фуу файтърс" всъщност били безпилотните прихващачи WNF Feuerball (огнено кълбо), задвижвани от конвенционални ракетни двигатели, а електростатичното им оръжие под формата на пламтящ ореол било съвсем нова разработка на Месершмит. Пламтящите дискове създавали дискомфорт на янките от ноември 1944 г. до края на войната, като свалили 415 бомбардировача, всеки с по пет до осем души екипаж.

Причините, поради които тези революционни идеи не са приложени в реален въздушен бой са няколко. Независимо от по-напредналата им технология в сравнение с конвенционалните самолети, германците не са успели да намерят полезна за войната функция на летящите чинии, освен евентуално за разузнаване. Авангардните машини страдали от недостатъците на всяка нова и неутвърдена технология. Мощните електромагнитни левитатори били трудни за управление и изисквали сложна навигационна система, каквато тогава все още не е била разработена. Летящите дискове значително отстъпвали по маневреност на обикновените самолети (Месершмит 109, Фоке-Вулф 190), като можели да завиват само на 22?, 45 и 90 градуса. Монтираните експериментални оръдия опасно дестабилизирали полета на машината и съответно точността на стрелба била незадоволителна. Поради това били премахнати, а на някои модели били заменени с картечници, от които нямало особена полза.

Независимо от тези недостатъци, към края на войната СС дали приоритет на Врил-разработките, защото чиниите можели да излитат и кацат без писта. Това обстоятелство било решаващо на фона на денонощните съюзнически бомбардировки, които правели тези маневри най-опасни за немските самолети, понеже летищата били сред най-приоритетните цели. За ускоряване на работата по усъвършенстване на новите машини СС преровили патентните бюра както в Германия, така и в цяла окупирана Европа. Всички инженери, способни да вземат участие в секретната програма, били принудени да го направят или направо арестувани - измежду тях са австриецът Виктор Шаубергер и румънецът Хенри Коанда. Широко бил използван робски труд за изграждане на подземни хангари и за производство на части за машините. Любопитно е, че дори министъра на въоръжението Алберт Шпеер не е бил информиран за какви цели осигурява работна ръка. Само на висши офицери от СС били известни и задграничните складови, производствени и експериментални бази на Райха.

През 1937-38 г. нацистите задълбочено изследват и Антарктика в търсене на мистериозната дупка около Южния полюс, която се счита за вход към подземния свят. Предполага се, че тук нацистите са установили контакт със "свръхчовеците", населяващи митичния Град на дъгата, като основали военна колония в Земята на кралица Мод, на която немците дават името Нова Швабия (Neu Schwabenland). Там била изградена база за подводници, а през 1942-43 г. концлагеристи изграждат и подземен комплекс в планината Мюлиг-Хофман (Muhlig-Hoffman), наречен База 211. Колонията има за цел укриване от войната на секретните врил-технологии и последващото тяхно разработване. Германски подводници често пътуват до Южна Америка и Антарктика. За разлика от "вълчите глутници" на адмирал Дьониц, пътуванията на тези подводници нямат агресивен характер и старателно избягвали срещи с други съдове. Германците също така разполагат метеорологични станции по необитаемите острови между края на Южна Америка и полярния континент. През 1942 г. в Украйна Службата на Общото СС за "Раси и преселение" RuSHA осигурява жени от арийски произход за нуждите на База 211. Подбрани са около 10 000 руси жени с добро телосложение между 17 и 24 г., както и 2500 войници от Вафен СС за постоянно заселване на военната колония. Предполага се, че през март 1945 г. последните товари с врил-технологии са евакуирани там. Две германски подводници, които края на войната сварва край бреговете на Аржентина, са заподозрени в обслужване на База 211. При предаването си на аржентинските власти, подводниците били празни, а екипажите им упорито отказват да разкрият местоназначенията си.

На 15 август 1945 г. президентът на САЩ Хари Труман издава указ за събиране (ограбване) на материали, свързани с германските високи технологии. През март 1946 г. Военноморската комисия създава програма с кодовото название "Проект Кламер". Задачата е "доброназорното" депортиране на германски учени в САЩ. Въпреки значителния брой депортирани, става очевидно, че над 2000 учени и 4000 техници от Е-ІV "липсват", а цели 54 германски подводници са в неизвестност. Въпреки че официално ги класира като жертви на войната, Вашингтон знае, че те не могат просто да изчезнат и ги подозира като бегълци в База 211. Под прикритието на следвоенната пропаганда за разкриване на военнопрестъпници, САЩ планират южноамериканска версия на Проекта "Кламер".

Един боен кораб и един самолетоносач с общо 4700 души морски пехотинци, водени от адмирал Ричард Бърд, провеждат операция "Висок скок" по издирване на германските високи технологии, евакуирани в Антарктика. Конкретната задача е претърсване на Нова Швабия. Проведено е въздушно разузнаване с фото- и видеозаснемане, както и замервания с магнитометри за откриване на магнитни аномалии под леда. Самолетите се натъкнали на вражеската отбрана, тъй като войната съвсем не е приключила за автономната База 211. Скоро американците понасят огромен процент загуби на жива сила и техника, което принуждава адмирал Бърд да се завърне в Щатите много преди планирания срок на операцията. Наложено е "информационно затъмнение", тъй като Вашингтон няма намерение да разсекретява операцията независимо от резултата, а и загубата е неочаквана на фона на съвсем наскоро спечелената победа във войната.

Това е предисторията на съвременната уфология, разказана съвсем накратко. Статията няма претенции за всеобхватност и достоверност, тъй като ограбената от съюзниците документация, касаеща германските високи технологии, продължава да бъде крита от световната общественост и едва ли ще я видим някога. Каквато и да е обективната истина, предметът на дейност и достиженията на обществото "Врил" и до днес остават една от най-строго пазените тайни от господарите на Новия световен ред.
Днес със сигурност е известно, че през 30-те - 40-те години Германия провеждала интензивна работа по създаванеро на дискообразни летателни апарати, използващи нетрадиционни способи за създаване на подемна сила. Разработките се водили успоредно от няколко конструктори. Изработката на отделните възли и детайли ставало в различни заводи, за да не може никой да се досети за тяхното истинско предназначение. Какви физически принципи са били заложени в основата на движение на дисколетите? Откъде са били получени тези данни? Каква роля са играли в това немските тайни общества? Всички сведения ли са се съдържали в конструкторската документация? За това ще разкажа по-нататък, а сега главния въпрос. Защо немците се насочили към дискове? Нима попаднали на следи от катастрофи на НЛО? Но всичко е много по-просто (Голяма благодарност на Михаил Коваленко за професионалните разяснения).

Война е. Води се борба за повишаване скоростта на изтребителите и товароподемността на бомбардировачите, което изисква интензивни разработки в областта на аеродинамиката (да и ФАУ-2 с много усилие достига - свръхзвукови скорости на полета). До тогава аеродинамичните изследвания дали добре известен резултат - при дозвукова скорост натоварването на крилото е елипсовидно, крилото притежава най-малко индуктивно съпротивление в сравнение с правоъгълното. Колкото по-голяма е елиптичността, толкова е по-малко това съпротивление. А това на свой ред води до повишаване скоростта на самолета. Погледнете крилата на самолетите от онова време. То е елипсовидно (изтребителя ИЛ, например). А ако отидем по-далеч? Елипса се приближава до кръга. Схващате ли идеята? Започнали да се появяват вертолетите. Тяхната устойчивост тогава била неразрешим проблем. В тази насока се правели интензивни проучвания, екранолети с кръгла форма вече имало. (Кръгъл екранолет, на Грибовски струва ми се, началото на 30-те). Известен е самолета с дискообразно крило на руския изобретател А.Г.Умицев, тъй наречения "сфероплан", построен през 1909-та година. Енерговъоръжението на "чинията", нейната устойчивост, ето къде предстои схватката на мисълта, тъй като подемната сила на "чинията" не е велика. А вече има и турбореактивни двигатели. Ракетни също - ФАУ-2. Системите за хидростабилизация на полета, разработени за ФАУ-2, работят. Изкушението е голямо. Естествено, дошъл реда на "чиниите".

Всички многообразни разработени през време на войната апарати, може условно да бъдат разделени на четири основни типа: дископлани (както с винтови, така и с реактивни двигатели), вертолети-дискове (с външно и вътрешно разположение на ротора), самолети с вертикално излитане и кацане (със обръщащо се или въртящо крило), дискове-снаряди. Но темата на днешната статия са тези апарати, които можело да бъдат възприети като НЛО.

Първите официално отбелязани съобщения за среща с неизвестни летателни апарати, имащи формата на диск, чиния или пура, се появили през 1942 година. В съобщенията за светещи летящи обекти се отбелязвало тяхното непредсказуемо поведение: обектът можел да премине покрай строя на бомбардировачите с голяма скорост, без да се съобразява със стрелбата на картечниците, а можел по време на полет внезапно да изезне, разтваряйки се в нощното небе. Освен това, били отбелязани случаи на отказ в работата на навигационното оборудване и радиооборудването на бомбардировачите при появата на неизвестните летателни апарати.

През 1950-та година в САЩ разсекретили част от архива на ЦРУ, отнасящ се до НЛО. От тях ставало ясно, че повечето отбелязани след войната летящи обекти представлявали сами по себе си, изследвани трофейни обраазци или по-нататъшно развитие на немските разработки през войната, т.е. явявали се дело на човешката ръка. При това тези архивни данни се оказали достъпни само за много тесен кръг лица и не получили широка гласност.

Много по-голям отзвук получила статията, напечатана на 25 март 1950-та година в италианския "II Giornale d'Italia", където италианския учен Джузепе Белонце (Giuseppe Ballenzo), твърдял, че наблюдаваните по време на войната светещи НЛО били всичко на всичко изобретените от него дискови летателни апарати, тъй наречените "дискове на Белонце", които в състояние на пълна секретност били разработвани от 1942 година в Италия и Германия. Като доказателство за своята правота той представил скици на някои варианти на своите разработки. След известно време в западноевропейската преса бил опоместено заявление на немския учен и конструктор Рудолф Шривер, в което той също твърдял, че в Германия през време на войната се разработвало секретно оръжие с формата на "летящи дискове" или "летящи чинии", а той бил създател на някои от тези апарати. Така в СМИ се появила информацията за тъй наречените Дискове на Белонце. Тези дискове получили своето име от фамилията на главния конструктор - италианския специалист по проектиране на парни турбини Белонце (Giuseppe Ballenzo 25.11.1876 - 21.05.1952 година), предложил схема на дисков летателен апарат с правопоточни двигатели.

Работата над диска започнала през 1942 година. Първоначално това били безпилотни дискови апарати с реактивни двигатели, разработвани в рамките на секретните програми "Feuerball" и "Kugelblitz". Те били предназначени за нанасяне на удари по далечни наземни цели (аналог на далекобойната артилерия) и за борба с бомбардировачите на съюзниците (аналог на зенитната артилерия). И в единия и в другия случай в центъра на диска бил разполаган отсек с бойни заряди, апаратура и резервоари, за двигатели се използвали правопоточни ВРД(рус.). Реактивните струи на ПВРД въртящ се по време на полета на диска, създавали илюзията за бързо движещи се по края на дикса преливащи светлини.

Една от разновидностите на дисковете, предназначена за борба с армадите от бомбардировачи на съюзниците, имала лопатки по периферията си и напомняла на дискова фреза. Въртейки се, те трябвало да отстраняват всичко, което попаднело на пътя. При това, в случай на загуба дори на една лопатка (а това е много вероятно при стълкновение на два апарата), жентъра на тежестта на диска се променяла и той започвал да се движи в най-неочаквани посоки, което всявало паника в бойния строй на самолетите. Някои варианти на диска били снабдени с устройства, създаващи електромагнитни смущения за радио и навигационната апаратура на бомбардировачите.

Дисковете се стартирали от наземна установка по следния начин. Предварително били развъртани около своята ос с помощта на специално пусково устройство или изхвърляеми стартови ускорители. След достигането на определената скорост били стартирани ПВРД. Последващата подемна сила се създавала както за сметка на вертикалната тяга от ПВРД, така и от допълнителната подемна сила, възникнала при възникващия отсос(рус.) на граничния слой с горната повърхност на диска.

Най-интересен бил варианта на конструкцията предложена от "Зондербюро-13" (куриловалос(рус.) "СС"). За създаването на корпуса отговарял Ричард Мит (Richard Miethe), който след войната, вероятно е работил за канадската фирма Авро, над програма за създаване на ЛА "Аврокар". Още един от водещите конструктори - Рудолф Шривер (Rudolf Schriever) бил канструктор на предходни модели на дисколети

Това бил пилотиран апарат с комбинирана тяга. За главен двигател бил използван оригиналния вихров двигател на Виктор Шаубергер (V. Schauberger), който заслужава отделно внимание. Корпуса бил обиколен с 12 наклонени реактивни двигатели (Jumo-004B). Те със своята струя охлаждали двигателя на Шаубергер и, вкарвали въздух, създавали над апарата област с ниско налягане, което способствало за неговото издигане с минимално усилие (ефект на Коанд).

Дискът бил построен в завода в Бреслау (Вроцлав), имал диаметър 68 метра (бил направен и негов макет с диаметър 38 метра), скорост на издигане 302 км/час, хоризонтална скорост 2200 км/час. На 19 февруари 1945 година този апарат извършил своя първи и единствен експериментален полет. За 3 минути летците изпитатели достигнали височина 15 000 км. и скорост 2200 км/час при хоризонтално движение. Той можел да зависва във въздуха и да лети назад и напред почти без да завива, за приземяване имал подвижни стойки. Но войната била към края си и след няколко месеца апарата бил унищожен по заповед на В.Кайтел.

Коментар на Михаил Коваленко:

Не мисля, че в аеродинамиката по онова време сериозно възприемали реализацията на ефекта на Коанд за целите на създаването на подемни сили. в апарата. В Германия били светилата на аеродинамиката, имало и известни математици. Работата е в друго. Този ефект не е ефект на подемна сила, а ефект на прилепване на струя към обтекаемата повърхност. С това няма да излетиш. Необходима е тяга (или крило). При това, ако повърхността е огъната (за да отклонява струята надолу и да получава тяга), ефекта работи само, в случай на ламинарна струя. Струята на газотурбинния двигател, не е подходща за това. Тя трянва да бъде ламинизирана. Това са огромни енергийни загуби. Ето, следния пример. Ан-72 бил замислен с използване на ефекта на Коанд (аз имах честта на изследвам, как работи "Коанд" на този самолет) и какво? Оказала се, на практика не работи за сметка на силната турболентност от струята на двигателя. Но запас от тяга двигателите на Ан-72 имали предостатъчно. Ети и той лети без "Коанд". Всъщност американския YC-14, прототип на Ан-72, тъй не могъл да излезе от хангара. А те, могат да си правят "сметката".

Затова, опитите да се създаде "чиния" - била напълно реална задача за онова време. Но да се доведе до "кондиция", тогава било още рано. Но легендите свързани с нея, по-скоро са признак на това, че било истинско революционно откритие изпреварило много своето време.

Между впрочем, колкото е по-голяма чинията, толкова е по-голямо числото на Рейнолдс и следователно, близко до ламинарното обтичане. Аз бих увеличавал размерите на чинията.

За допълнителните двигатели на Дисла на Белонце.

Ще кажа това. Тогава било като че ли модерно, да се поставят появилите се ракетни двигатели като ускорители. Имало ги и на Месершмитите. И Шаубергер, тук няма нищо общо. Ако са му повярвали, то е само в едно - обещаната им възможност да получат плосък двигател може би. Получавало се идеално. Но Шаубергер, нямал действащ двигател, дори и макет. По-скоро, идеите се срещнали с фктите и се родило чудовище, което не се поддава на никакво описание. А почвата била подходяща за това, дотолкова че по време на войната и след нея всички трофеи, буквално дори гайките, минали през ръцете на НКВД. А там, нивото на "специалистите" било известно. Намерените немски трофейни двигатели били дотолкова небикновени за простосмъртните, че всяко въртящо се "желязо" в кожух попадало в раздела на тайнствените двигатели. А и съюзниците били в същото положение.

Но да се върнем към немските дисколети. Както вече казах по-рано, разработките се водели паралелно в няколко направления.
Този апарат се смята за първия в света летателен апарат с вертикално излитане. Първия прототип - "колело с крило", бил изпитан близо до Прага още през февруари 1941 година. Той имал атмосферни двигатели(с витла) и реактивен двигател на Валтер.

Със своята конструкция напомнял велосипедно колело. Около кабината се въртяло широко колело, ролята на спици играели регулируеми лопатки. Те можело да бъдат установени в определена позиция, както за хоризонтален, така и за вертикален полет. Пилотът бил разположен както в обикновен самолет, по-късно изменили неговото положение почти лежешком. Главен недостатък на апарата била значителната вибрация, предизвиквана от дисбаланса на ротора. Опитите да бъде утежнена външната част не донесли желаните резултати и се отказали от тази концепция в полза на "самолета с вертикално излитане" или ФАУ-7(V-7), разработван в рамките на програмата по създаване на "Оръжие на Възмездието", VergeltungsWaffen. В този модел за стабилизиране използвали рулеви механизъм, подобен на самолетния (вертикално оперение) и имал увеличена мощност на двигателие. Модела бил изпитан през май 1944 година около Прага, имал диаметър 21 метра, вертикално ускорение 288 км/час (за пример, МЕ-163, най-бързия самолет на Втората Световна, 360 км/час), хоризонтална скорост на полета 200 км/час По-нататъшно развитие тази концепция получила в дисколета, построен през 1945 година в завода "Ческо Морава". Той бил аналогичен на предходните модели, имал диаметър 42 метра. Ротора се привеждал в движение с помощта на сопла, разположени в краищата на лопатките. За двигател била използвана реактивната установка на Валтер, работеща с водород.

Около куполообразната кабина на пилота се въртяло широко, плоско колело, задвижвано от управляемите сопла. На 14 февруари 1945 година машината набрала височина 12 400 метра, с хоризонтална скорост на полета около 200 км/час. Според други сведения, тази машина (или една от тях) в края на 1944 година била изпитана в района на Шпицберген, където била изгубена... Най-интересното е, че през 1952 година там действително бил намерен дискообразен апарат.

Следвоенната съдба на конструкторите не е известна точно. Отто Хабермол, както твърдял по-късно неговия немски колега конструктора Андреас Еп, попаднал в СССР. Шривер, загинал в авиокатастрофа през 1953 година, успял да избяга от съветски плен, бил видян в САЩ. http://living-energy.hit.bg
"Летящиата Палачинка" на Цимерман Изпитана през 42-43-та година на полигона в Пенемюнде. Имала газотурбинни двигатели Jumo-004B. Развивала хоризонтална скорост около 700 км/час и скорост при кацане 60 км/час.

Апарата приличал на преобърнат таз с дъното нагоре, с диаметър 5-6 метра. Кръгъл в диаметър. в центъра имал шапковидна прозрачна кабина. На земята се опирал на неголеми гумени колела. За излитане и хоризонтален полет използвал предимно управляеми сопла. Поради невъзможността за точно регулиране на тягата на газотурбинните двигатели или поради някакви други причини бил крайно неустойчив при полет.

Ето какво разказал един от останалите по чудо живи затворници от концлагера в КЦ-4А (Пенемюнде). "През септември 1943 година станах свидетел на един любопитен случай... На бетонната площадка от един от хангарите четирима работници тикали апарат с кръгъл диаметър и с прозрачна кабина в центъра, приличащ на преобърната таз, опиращ се на малки надуваеми колела.
Невисок човек, съдейки по всичко, ръководещ работата, махнал с ръка, и странния апарат, открояващ се на слънцето със сребрист метален цвят и потрепващ от всеки полъх на вятъра, издаде съскащ звук, приличащ на работеща бензинова лампа, и се отдели от бетонната площадка. Той застина някъде на височина 5 метра.
Върху сребристата повърхност ясно се откроявах контурите на строена на апарата. След известно време, през което апарата се полюляваше както "ванка-встанка" (вид детска играчка), контурите на апарата постепенно се размиха. Като че ли се разфокусираха. След това апаата рязко подскочи и започна да набира височина.
Полета, съдейки по полюляването, протичал неустойчиво. И когато духнал особено силен порив на вятъра от Балтика, апарата се преобърнал във въздуха, започнал да губи височина. Мен ме лъхна поток от смес етилов спирт и горещ въздух. Последва удар и шум от счупващи се детайли... Тялото на пилота стоеше провисноло безжизнено от кабината. И парчетата от обшивката, залети с гориво, бяха обхванати в пламъци. Видя се двигателя и всичко гръмна, явно се беше взривил резервоара с гориво..."
за подобен апарат са дали показания деветнадесет бивши войници и офицери на вермахта. Есента на 1943 година те наблюдавали изпитателните полети на някакъв "метален диск с диаметър 5-6 метра с шапковидна кабина в центъра"

След поражението на Германия чертежи и копия, съхранявани в сейфовете на Кайтел, не били намерени. Запазили се само няколко снимки на странеен диск с кабина. Ако не била свастиката, нарисувана на борда, апарата висящ на метри от земята заедно с група фашистки офицери, напълно би могъл да мине за НЛО. Това е официалната версия. Според други данни, част от документацията, или дори почти всички описания и чертежи били намерени от съветски офицери, което е потвърдено и от известния академик В.П.Мишин, по това време участвал в търсенето. От него е известно, че документите за немски летящи чинии били изучавани от нашите конструктори много внимателно. Дискът "Омега" на Андреас Еп (Andreas Epp) Дискообразния вертолет с 8 звездообразни перки и два правопоточни въздушно-реактивни двигатели бил разработен през 1945 година, пленен от американците и изпитан вече в САЩ, през 1946 година. Самия конструктор Андреас Еп бил отстранен от работа още през 1942 година, попаднал в съветски плен

Апарата бил комбинация от технология на "вентилатори в кръгообразен обтекател" със свободно въртящи се ротори, привеждани в движение от пулсиращ реактивен двигател на Фоке-Вулф "Triebflugel" и увеличаване на подемната сила за сметка на "ефекта на флотация". Летателния апарат се сътоял от: кръгла кабина с диаметър 4 метра, заобиколена от дисков-фюзелаж с диаметър 19 метра. Фюзелажа се състоял от осем четирилопатни вентилатора в кръгли обтекатели, съединени с осем звездообразни двигателя Аргус Ар 8А, с осева тяга 80 к.с. На последните били монтирани осем конични тръби с диаметър 3 метра.
Носещия винт бил закрепен на оста на диска. Ротора имал две лопати с ПВРД на края и диаметър на въртене 22 метра.
При изменение на стъпката на лопатките със спомагателните двигатели, ротора се ускорявал, изхвърляйки силен поток от въздух. Реактивните двигатели се стартирали на 220 об/мин. и пилота изменял стъпката на спомагателните двигатели и носещия винт с 3 градуса. Това било достатъчно за повдигане.
Главния винт бил от авторотиращ тип и не създавал никакъв въртящ момент. За разлика от вертолетите, той не бил закрепен на шарнири, а бил закрепен като перка на обикновен самолет.
Допълнителното ускорение на спомагателните двигатели накланяло машината в желаното направление. Това отклонявало подемната сила на носещия винт и следователно изменяло направлението на полета. Фоке-Вулф 500 "Кълбовидна мълния" на Курт Танк (Kurt Tank) Дискообразния вертолет конструкция на Курт Танк - един от последните модели на летателни апарати от нов тип, разработени от Третия Райх, така и не бил изпитан. Под силнобронираната пилотска кабина били поместени въртящите се лопатки на голям турбовинтов двигател. Корпуса тип летящо крило притежавал два въздухозаборника, в горната и долна предни частни на фюзелажа. Дисколета можел да лети подобно на обикновен самолет или, като вертолет, да се движи във всяко направлени и да зависва във въздуха.

Като въоръжение на "Къбовидната мълния" било планирано използването на шест оръдия Маиаег МС-213 (20-мм, скорост на стрелба 1200 изтрела в минута) и четири 8 дюймови осколъчни-запалителни ракети К100В8 тип "въздух-въздух".

Дисколета бил замислен като многоцелеви: прихващач, унищожител на танкове, разузнавач, излитащ от позиции в гората недалеч от шосето на Берлин - Хамбург (около НовияРупин). "Кълбовидната мълния" трябвало да биде пусната серийно от 1946 година. Но май 1945 година зачеркнал тези амбициозни планове. http://living-energy.hit.bg

ДОБРЕ ИЗВЕСТНО Е ЧЕ ГЕРМАНЦИТЕ СА ИМАЛИ ядрена програма и са я следвали до самия край на войната.Поради липса на достатъчно обогатен уран и неразработена технология за направа на атомна бомба са експериментирали с други ,по-леки радиоактивни елементи.Има сведения ,че са провели поне два ядрени опита на отдалечени балтийски острови,като вероятно се е получило нещо като първите мръсни бомби.Американците намират произведените количества уран и го отмъкват в щатите заедно с документацията и пленените специалисти.Това им позволява в съкратени срокове да произведат първата истинска атомна бомба и да я изпробват в Лос Аламос.Без натрупания германски опит това би станало след доста години.Получава се същото като с отмъкването на германския ракетен специалист Вернер фон Браун.Руснаците малко изостават ,но после бързо наваксват с помощта на шпионаж.

Експерти по невидими самолети пресъздадоха радикалния, но забравен Horten 2-29.
Тайните на Третия Райх

Нацисткият ретро-футуристичен самолет е създаден в края на Втората световна война, но не достига до масово производство.

Според инженерите, които са си поставили за цел да проверят дали наистина самолетът е бил невидим за радарите, това летателно чудо от миналото е можело да промени изхода на войната. Horten 2-29 прилича на модерните бомбардировачи В-2. Той е изработен основно от дърво и има два реактивни
двигателя, с които е постигал скорост от 970 километра в час. Единственият запазен екземпляр се намира в САЩ и е там от 50 години. Екипиран с четири 30-милиметрови оръдия и две 500-килограмови бомби, той щял да всява страх. Първият успешен полет на самолета е бил на Коледа 1944 година. Но тогава вече било късно да се започне масово производство на самолета. Horten 2-29 е творение на двамата братя Хортен. Главният дизайнер е бил Реймар Хортен. Обсебен от идеята
самолетът да е едно голямо крило, той започва да се бори с несигурните генерали за одобряване на проекта.

Другият брат, Лутер, бил военен, който загубил много приятели в битката за Британия през 1940 година. Той изгарял от желание за мъст и разбрал нуждата от самолет, който ще е невидим за най-сигурната защита на Великобритания - радарите.

Дизайнът на самолета е уникален, всяка повърхност по тялото му помага той да се издига. Имало е много опити
да се постигне същия ефект и всички са се проваляли, до момента на появяването на В-2 през 1989 година, четиридесет и пет години по-късно.

За да се разбере дали Horten 2-29 наистина е бил невидим за радарната система на британците, учените използват последния останал самолет. Преносими радари, подобни на тези използвани по време на Втората световна война, доказват невидимостта на самолета. Така той става първият стелт в историята на човечеството.

Според теста с копието на германския стелт, ако той е прелетял над радарната мрежа на британците е щял да бъде засечен на 130 километра разстояние, обикновените самолети са били хващани от радара на 160 километра. Но заради невероятната скорост, която Horten 2-29 постигал, времето за засичане от радарите е щяло да бъде намалено от 19 на 8 минути, което не оставя шанс за реакция.

Няма коментари:

Публикуване на коментар