Загадката на Хитлер

"Хитлер, вие го познавахте, какво представляваше той?"

Този въпрос ми е задаван хиляди пъти от 1945 г. и нищо не е по-трудно за отговор. Приблизително двеста хиляди книги се занимават с Втората световна война и нейната главна фигура - Адолф Хитлер. Но успяла ли е някоя от тях да разкрие истинския Хитлер? "Загадката на Хитлер е извън всички човешки разбирания" писа веднъж левия германски седмичник "Die Zeit".

Салвадор Дали, уникалния артистичен гений, се опита да разгадае тази мистерия в една от своите най-драматични картини. Високопланински пейзаж покрива цялото платно, оставяйки само няколко светещи участъка от морски бряг осеян с деликатно миниатюризирани човешки фигури: последните свидетели на умиращия мир. Огромен телефон, проливащ кървави сълзи, виси от клона на изсъхнало дърво, тук и там висят чадъри и прилепи, чието предзнаменование е едно и също. Както Дали сам казва "Чадърът на Чембърлейн се явява в тази картина в злокобна светлина и това ме порази докато го рисувах като израз на безпределна мъка."

После той споделя "Чувствам тази картина като дълбоко пророческа. Но признавам също, че не съм успял да открия загадката на Хитлер. Той ме привлече като обект на въображението ми и затова защото го приемам като човек, уникално способен да преобръща нещата с главата надолу."

Какъв урок по скромност за крещящи критици, които след 45^-та се впуснаха да издават хилядите си "даващи окончателен отговор" книги, повечето надменни, за този човек ,който така развълнува интроспективния Дали, че дори четиридесет години по-късно той се чувства измъчен и несигурен в съществуването на собствената си картина. Отделно от Дали, кой друг някога се е опитвал да представи обективно описание на този изключителен човек, човек когото Дали нарича най-експлозивната личност в човешката история?

Като звънеца на Павлов

Планините от книги за Хитлер, основани на сляпа омраза и невежество правят много малко, за да опишат или обяснят най-силния човек, който света някога е виждал. Как, мисля си аз, тези хиляди описания на Хитлер напомнят мъжа, който аз познавах? Хитлер стоеше до мен, говореше, слушаше. Стана невъзможно за мен да обяснявам на хора, поддържали фантастични теории в продължение на десетилетия, че това което са чели или чували по телевизията просто не отговаря на истината.

Хората приемат измислица, повтаряна многократно, като реалност. Те никога не са виждали Хитлер, никога не са говорили с него, никога не са чували и дума от неговата уста. Самото име на Хитлер предизвиква в съзнанието им образа на гримасничещ демон, извора на всички човешки отрицателни емоции. Като звънеца на Павлов, споменаването на Хитлер трябва да замести реалността.

Странно привлекателен

Хитлер е винаги пред очите ми: като борец за мир през 36^-та и като военен през 44^-та.Не е възможно да си бил свидетел на живота на толкова изключителен човек без да си белязан от това завинаги. Не минава и ден без Хитлер отново да изгрее в съзнанието ми, не като човек мъртъв отдавна, а като реален човек, който се разхожда в своя кабинет, сяда в стола си, разбутва огъня в своята камина. Първото нещо, което всеки забелязва когато го види са малките мустачки. Безброй пъти е бил съветван да ги обръсне но той винаги отказваше: хората бяха викнали с него такъв, какъвто е. Той не беше висок[1] - не повече от Наполеон или Александър Велики.

Хитлер имаше дълбоки сини очи, които много хора смятаха за омайни, но въпреки това аз не мислех така. Нито пък съм забелязал електрическия ток, който казваха че протича през ръцете му. Много пъти съм се здрависвал с него и никога не съм удрян от това електричество. Неговото лице показваше емоция или безразличие в зависимост от момента. Понякога той беше като безчувствен, не казваше нито дума. После изведнъж се оживяваше и започваше да държи реч на мен самия, сякаш се обръщаше към многохилядна тълпа на берлинското летище Тампелхоф. Тогава той внезапно се преобразяваше. Дори лицето му, обикновено бледо и тъжно, се проясняваше докато говори. В такива моменти, сигурен съм, Хитлер беше странно привлекателен и сякаш притежаваше магическа сила.

Изключителна сила

Той смекчаваше с чувството си за хумор всичко, което изглеждаше твърде официално в поведението му. Живописния и образен език, както и острите саркастични фрази той владееше до съвършенство. В един миг той можеше да нарисува картина от думи, която да предизвика усмивка, или да се прояви с неочаквано и подкупващо сравнение. Той можеше да бъде твърд и дори непреклонен в своите решения и въпреки това, почти в същото време, да се покаже изненадващо отстъпчив, чувствителен и добродушен.

След 1945 г. Хитлер беше обвинен във всякакъв вид жестокости, но жестокостта не беше в природата му. Той обичаше децата. Напълно естествено нещо за него беше да спре колата си и да раздели своята храна с млади колоездачи по пътя. Веднъж той даде дъждобрана си на един скитник, който вървеше под дъжда. Дори в полунощ той би прекъснал работата си, за да приготви храна за кучето си Блонди.

Той не ядеше месо, защото това значи смъртта на живо същество. Той отказваше да приеме заек или пъстърва жертвани за осигуряване на неговата храна. Позволяваше си само яйца, защото при снасянето кокошката не е била убита.

Хранителните навици на Хитлер бяха за мен непрестанен извор на удивление. Как може някой с толкова напрегнат график, който участваше в десетки хиляди изтощителни митинги, от които той излизаше плувнал в пот. често губейки от два до четири паунда[2], който спеше само по 3-4 часа на нощ и който, от 1940 до 1945 г. носеше целия свят на раменете си докато управляваше над 380 милиона Европейци: Как? Чудех се аз, може този човек да оцелее физически само с едно варено яйце, няколко домата, две или три палачинки и чиния с юфка. Но той всъщност наддаваше тегло!

Той пиеше само вода. Не пушеше и не толерираше пушенето в свое присъствие. В един или два часа след полунощ той все още говореше, необезпокояван, седнал близо да камината, жизнен, често забавен. Никога не показваше и следа от безпокойство. Слушателите му можеше да бъдат изморени до смърт, но не и Хитлер. Беше описван като грохнал старец. Нищо не беше по-далече от истината. През септември 1944, когато се говореше че той вече е напълно рухнал, аз прекарах една седмица с него. Неговата духовна и физическа сила все още беше изключителна. Единственото, което постигна опита за покушение срещу него на 20^-ти юли беше, че го зареди с нова енергия. Той пиеше чая си в своята квартира толкова спокойно, както ако бяхме в малък частен апартамент в канцлерството преди войната, или се наслаждавахме на гледката от сняг и кристално синьо небе през големия панорамен прозорец в Берхтесгарден.

Желязна самодисциплина

В самия край на живота му, сигурен съм, гърбът му се преви, но неговия ум остана остър като светкавица. Завещанието, което диктуваше с такова удивително спокойствие в навечерието на своята смърт, в три сутринта на 29 април 1945 г., е едно вечно свидетелство. Наполеон при Фонтанеблау не е минал без моменти на паника преди абдикацията си. Хитлер просто тихо се здрависа със своите помощници, закуси като всеки друг ден и отиде към смъртта си сякаш отива на разходка. Кога историята е била свидетел на толкова огромна трагедия докарана до своя край с такава желязна самодисциплина?

Най-забележителната черта от характера на Хитлер беше неговата простота. Дори и най-сложния проблем се проектираше в съзнанието му като няколко основни принципа. Действията му бяха израз на идеи и решения, които всеки би разбрал. Работникът от Есен, усамотения фермер, Рурския индустриалец и университетския професор можеха лесно да проследяват мисълта му. Кристалната яснота на неговата аргументация правеше всичко очевидно.

Поведението му и начина му на живот никога не се промениха, дори когато стана управник на Германия. Той винаги се обличал и е живял пестеливо. В ранния си период в Мюнхен, той не е отделял повече от една марка на ден за храна. В никой етап от своя живот той не е похарчил нещо за себе си. През тринадесетте години прекарани в канцлерството той никога не е носил портфейл и никога не е имал собствени пари.

Мозък като компютър

Хитлер се беше самообразовал и никога не се е опитвал да скрие този факт. Надутото самодоволство на интелектуалците, техните излъскани идеи пакетирани като електрически батерии го дразнеха понякога. Своето знание беше постигнал чрез избирателно и непрекъснато учене, и той знаеше много повече от хиляди дипломирани учени.

Не мисля, че някой, някога е чел толкова колкото Хитлер. Той обикновено четеше по една книга всеки ден, като винаги първо прочиташе заключението, за да прецени дали творбата е интересна за него. Той имаше способността да извлича най-важното от всяка книга и да го съхранява в своя подобен на компютър мозък. Чувал съм го да говори за сложни научни книги с безупречна точност, дори в разгара на войната.

Неговото интелектуално любопитство беше безгранично. Беше добре запознат с творчеството на най-разнообразни автори и нищо не беше твърде сложно за него. Имаше дълбоки познания относно Буда, Конфуций и Исус Христос, както и за Лутер, Калвин и Саванарола, за литературните гиганти като Данте, Шилер, Шекспир и Гьоте и аналитични писатели като Ренан и Гобино, Чембърлейн и Сорел.

Той беше се тренирал във философията изучавайки Аристотел и Платон. Можеше да цитира наизуст цели пасажи от Шопенхауер, и дълго време носеше джобно издание на Шопенхауер със себе си. От Ницше беше научил много за силата на волята.

Неговата жажда за знания беше неутолима. Той прекарваше стотици часове изучавайки работите на Тацит и Момзен, военни стратези като Клаузевиц и строители на империи като Бисмарк. Нищо не можеше да му убегне: световна история или история на цивилизациите, ученията на Библията и Талмуда, Томистическата философия и всички главни трудове на Хомер, Софокъл, Хораций, Овидий, Тит Ливий и Цицерон.

Знанията на Хитлер се разпростираха и върху механиката. Той знаеше как работят машините, той разбираше балистиката на различните оръжия и изумяваше най-добрите учени-медици със познанията си по медицина и биология.

Универсалността на неговото знание може да учуди или да ядоса тези които не са наясно с него, но въпреки това то е исторически факт: Хитлер беше един от най-образованите хора на своето столетие. Много повече от Чърчил, интелектуалната посредственост, или от Пиер Лавал, които в сравнение с него имаха съвсем повърхностни знания по история или от Рузвелт, или Айзенхауер, който така и не стигна по-далеч от детективските романи.

Младия архитект

Дори в най-ранните си години Хитлер е различен от другите деца. Той има вътрешна сила и се ръководи от своя дух и своите инстинкти. Той рисува умело още на единадесет годишна възраст. Скиците му, рисувани тогава, показват забележителна твърдост и живост. Неговите платна и акварели, създадени когато той е на петнадесет години, са изпълнени с поезия и чувственост. Една от най-удивителните му ранни творби "Крепостта Утопия" го разкрива като художник с изключително въображение. Артистичната му ориентация приема различни форми. Пише поезия от съвсем млад. Диктува цяла пиеса на сестра си Паула. На шестнадесет годишна възраст, във Виена, той започва писането на опера. Той проектира сценичната постановка, както и всички костюми и разбира се, действащите лица са Вагнерови герои.

Повече от художник, Хитлер е най-вече архитект. Стотици негови работи са забележителни както за архитектурата така и за изобразителното изкуство. Само по памет той може да възпроизведе всеки детайл от купола на църква или сложните завои на кованото желязо. Всъщност неговото отиване във Виена е свързано с осъществяване на мечтата му да стане архитект.

Когато някой види стотиците платна, скици и рисунки, които той създава в периода, разкриващ неговото владеене на триизмерните фигури, удивително е, че изпитващите в Академията за изящни изкуства са го скъсали на два последователни изпита. Германския историк Вернер Мазер, неприятел на Хитлер остро критикува тези изпитващи "Всички негови творби разкриват необикновени архитектурни дарби и знания. Строителя на Третия Райх дава на бившата Академия за изящни изкуства повод да се срамува от себе си."

В своята стая Хитлер винаги поставя стара снимка на майка си. Спомена за неговата майка, която той обича толкова много е с него до последния му ден. Преди да напусне този свят, На 30^-ти април 1945 г., той поставя снимка на своята майка пред себе си. Тя има сини очи като неговите и сходно с неговото лице. Нейната майчина интуиция и подсказва, че синът е различен от другите деца. Тя се държи така, сякаш знае съдбата на своя син. На смъртния си одър тя изпитва огромна болка от тази необятна мистерия, с която е обграден синът й.

Скромен произход

В своите младежки години Хитлер е истински самотник. Неговото най-голямо желание е да се оттегли от света. По душа саможив, той се скита, яде оскъдна храна и прочита книгите на три обществени библиотеки. Той избягва разговорите и има малко приятели.

Почти невъзможно е да си представим друга подобна съдба, в която човек започва с толкова малко а достига такива върхове. Александър Велики е син на цар. Наполеон, от заможно семейство, става генерал на 24.Петнадесет години след Виена, Хитлер все още е никому неизвестен ефрейтор. Хиляди други хора имат хиляди пъти повече възможности да оставят своя отпечатък върху световната история.

Хитлер не е много ангажиран с личния си живот. Във Виена той живее в тесни, неудобни жилища. Но въпреки това наема пиано, което заема половината му стая, и се заема с композирането на своята опера. Той живее от хляб, мляко и зеленчукова супа. Дори няма връхна дреха. Той рине снега от улиците през зимата, носи багаж на гарата, прекарва много седмици в приюти за бездомни. Но никога не спира да рисува или да чете. Въпреки ужасяващата си бедност, Хитлер някак успява да поддържа чист външен вид. Всички хазяи във Виена и Мюнхен го помнят с неговия учтив и приятен характер. Поведението му е безупречно. Неговата стая винаги е абсолютно чиста, оскъдните му лични вещи педантично подредени, а дрехите му спретнато окачени или сгънати. Той сам пере и глади дрехите си, нещо, което в онези дни малко мъже правят. Нуждае се от съвсем малко, за да оцелява и парите, които изкарва от продажбата на картини са достатъчни, за да покрият нуждите му.

В търсене на съдба

Впечатлен от красотата на църквата на бенедиктинския манастир, където участва в хора, Хитлер за кратко мечтае да стане бенедиктински монах. Интересното е, че по това време всеки път когато е отслужва литургия, той винаги минава под първата свастика, която вижда в живота си: тя е издълбана в каменен герб над главния вход на църквата.

Бащата на Хитлер, митнически служител, се надява, че момчето ще следва неговия път и ще стане държавен чиновник. Неговия възпитател го окуражава да стане монах. Вместо това младия Хитлер отива, или по-скоро избягва във Виена. И там, спрян в своите артистични стремежи от бюрократичната посредственост на академията, и изпада в изолация и дълбок размисъл. Изгубен в огромната столица на Австро-Унгария, той търси своята съдба.

През първите тридесет години от живота на Хитлер, датата 20^-ти април 1889 г. не значи нищо за никого. Той е роден на този ден в Браунау, малко градче в долината на Ин. По време на изгнанието си във Виена той често мисли за скромния си дом и особено за своята майка. Когато тя се разболява, той се връща от Виена, за да се грижи за нея. Седмици наред той и помага, върши всекидневната работа и я подкрепя като най-любящия от синовете й. Когато накрая тя умира, в навечерието на Коледа, мъката му е безкрайна. Рухнал от скръб, той я погребва в малкото градско гробище. "Никога не съм виждал човек, толкова смазан от болка" казва лекарят, който по стечение на обстоятелствата е евреин.

Силна душа

Хитлер още не се е фокусирал върху политиката, но без да осъзнава това, тази е дейността към която е най-силно привлечен. В основата си политиката се съчетава с неговото влечение към изкуството. Хората, масите, са тази глина, която скулпторът оформя в безсмъртна творба. Човешката глина се превръща в прекрасно произведение на изкуството като някоя от мраморните статуи на Майрън, картина на Ханс Макарт или трилогията на пръстена на Вагнер.

Неговата любов към музиката, изобразителното изкуство и архитектурата не го отдалечават от политическия живот и социалните проблеми на Виена. За да преживява той работи като обикновен работник, споделяйки съдбата на всички останали трудещи се. Той е мълчалив зрител, но нищо не убягва от погледа му: нито суетността и егоизма на буржоазията, нито моралната и материална нищета на хората, нито пък хилядите работници, които обикалят широките булеварди на Виена с гняв в сърцата си.

Той също е изненадан от нарастващото присъствие на брадати евреи, носещи кафтани, нещо непознато в Линц. "Как може те да са германци?" се пита той. Чете статистиката: през 1860^-та има 69 Еврейски фамилии във Виена, 40 години по-късно те са вече 200 000. Те са навсякъде той наблюдава инвазията им в университетите и медицинските и правните професии, както и превземането на пресата от тях.

Хитлер вижда острите реакции на работниците към този наплив но те не са сами в своето нещастие. Има много изявени личности в Австро-Унгария, които не крият своето възмущение от това, според тях, чуждо нашествие в тяхната страна. Кметът на Виена, християндемократ и талантлив оратор, е слушан с голямо желание от Хитлер.

Хитлер е загрижен също за съдбата на осем милиона австрийски немци отделени от Германия и по този начин лишавани от законното им право на германско гражданство. Той вижда Император Франц Йозеф като злобен и дребнав старец, безпомощен пред проблемите на настоящето и перспективите на бъдещето.

Постепенно младия Хитлер подрежда нещата в мозъка си.

Първо: Австрийците са част от Германия, общата родина.

Второ: Евреите са пришълци вътре в германското общество.

Трето: Патриотизма има смисъл само когато се споделя от всички класи. Обикновените хора, с които Хитлер споделя мъки и унижения, са в същата степен част от народа, както и милионерите от висшето общество.

Четвърто: Класовата война рано или късно осъжда и работниците и работодателите на провал във всяка държава. Никоя страна не може да преживее класова война, само сътрудничеството между дете класи може да донесе полза за държавата. Работниците трябва да бъдат уважавани и да живеят с чест и достойнство. Творческата способност никога не трябва да бъде задушавана.

Когато Хитлер заявява, че е формирал своята политическа и социална доктрина във Виена, той казва истината. Десет години по-късно това, което той предрича във Виена, се сбъдва.

Така Хитлер е принуден да живее няколко години в многолюдния град Виена като истински изгнаник, все още наблюдавайки всичко около себе си. Силата му идва от самия него. Той не разчита на някой друг да мисли заради него. Изключителните хора винаги се чувстват самотни сред необятната човешка маса. Хитлер вижда уединението си като чудесна възможност да размишлява и да не бъде потопен в безбрежното море на глупостта. За да не се изгуби в безплодната пустиня, силната душа търси убежище в самата себе си. Хитлер е именно такава душа.

Словото

Словото е стихията на Хитлер.

Целият му артистичен талант се насочва към изкуството на общуването и красноречието. Хитлер никога не би помислил за публична изява без силата на словото. Той омагьосва и бива омагьосван от него. Той намира тотално удовлетворение когато магията на неговите думи изпълва сърцата и умовете на масите, с които той общува.

Той се чувства прероден всеки път когато предава с тайнствена красота знанието, което е натрупал през живота си.

Красноречието му ще остане много дълго време поле за изследване за психоаналитиците. Силата на Хитлеровото слово е ключа. Без него никога нямаше да съществува ерата на Хитлер.

Трансцедентална вяра

Вярваше ли Хитлер в Бог? Той вярваше дълбоко. Наричаше Господ Всевишния, господар на всичко знайно и незнайно.

Пропагандистите представят Хитлер като атеист. Не беше такъв. Той презираше лицемерното и материалистично настроено духовенство, но не беше единствения. Вярваше в нуждата от стандарти и теологични догми, без които, повтаряше често той, великата институция на християнската църква би се разпаднала. Тези догми се сблъскваха с неговата интелигентност, но той също разбираше че е трудно за човешкия разум да обхване проблемите на сътворението, неговата безпределна сложност и смайваща красота. Той признаваше, че всяко човешко същество има духовни потребности.

Песента на славея, цветовете и шарките на някое цвете за дълго го връщаха към основните проблеми на сътворението. Никой на света не ми е говорил толкова разпалено за съществуването на Бога. Той мислеше така не защото беше възпитан като християнин, а защото аналитичния му ум го беше довел до идеята за Бога.

Вярата на Хитлер надхвърляше всички определения и обстоятелства. За него Господ беше основата на всичко, повелител на всичко съществуващо, на неговата Съдба и тази на всички останали.

Леон Дегрел